Поток от коли – търговци и клиенти, пълзи нагоре по ул. Лавандула към битака Малашевци. Рядката софийска мъгла, услужливо се изнася от пазара и слиза ниско над Владайска река. Задушливият мирис на скара е събрал в шпалир бездомните кучета. Легендарният “софийски битак” е като декор за филм, в който са въвлечени всички нива на българската културата и бит – книгоиздаване, изящни изкуства, дизайн, декорация, фолклор,икони на кича, семейни реликви, стари комикси, винили…
За Кирил Станоев този местен Вавилон е неизчерпаем ресурс за портретите, които снима. От дистанцията на времето той миксира стилове, материали и предмети, на които сменя контекста и ги поставя в композиции, повлияни откласическите портрети на Италианския ренесанс. Използва ги с ирония, понякога подменяща посланието на портрета. Неглижира интериора до документално внушение, до театралната бутафория на декора. Наиграва композициите в маниера на портретите на “Северния ренесанс”, на “малките холандци”, като използва символи на дизайна на XX век и цветовете на американския поп-арт. “Документира” времето ни с абсурдно “чисти” визии присъщи на плаката. Изолира предмети на кича в минималистичен декор. Сублимира ексцентричността на визията до послания на притчи.
Чувството му за хумор е не спрямо моделите, които снима, а към потенциалния зрител. Като обмислени шеги със стереотипите, с уседналостта на вкуса, с усилието непременно да разбереш “какво е искал да каже автора”.
В портретите на Кирил Станоев е тихо. Няма звуци от природата, от улицата. Дори птиците му мълчат. Той използва урбанистичните детайли, които обикновено подминаваме, и създава от тях често сюрреалистична визия от “друго време”. Като дистанция от действителността, която ще ни помогне да станем по-вглъбени, но и по-любопитни да откриваме красивото.
Фотографиите му са “ демократични”. В тях няма йерархия, символи на лукса, социално деление. Този маниер на изолиране и споделяне на красивото, в който рисуват портрети холандските художници от 17 век държи фокуса върху естетическата специфика на средата и позволява да открива красота навсякъде. И въпреки, че има прецеденти в стила на снимане на през 80-те години в Америка, в които кичът е субект на естетизиране, Кирил Станоев успява да създаде свой разпознаваем естетически баланс между “класическо” и “модерно”.
Фотографиите му са своеобразен урок за всеки притежаващ камера в дигиталната ера. Окото му е “образовано” и това изключва “случайни” импровизации.
Някои от портретите на Кирил Станоев са шокиращи в избора на детайли, но и това е овладяно, защото те са изолирани от първоизточника си и са превърнати в метафори, в нови символи на епохата ни. В емблеми на манталитета да фамилиарничим с всичко, без да го познаваме, познавайки спорадични факти. И не го прави назидателно, а просто ни позволява да видим света през неговите очи, и ни интригува с неговите открития.